Заключи ли вратата тази нощ?
Настръхва кожата ми.
Нещо ме изгаря... Като жарава...
Като рана с остър нож,
в душата ми кървящо се отваря.
И броди в тъмнината онзи див,
забравен шепот, който ме влудява
със свойта нежност.Трепет полужив
следи от кръв по прага ти оставя.
Дали със себе си донесох и страха,
страх-сянка, който в тишината стене?!
В дома си пусна ме и в своята душа,
а моят дъх тъй ледено-студен е.
И голото ми тяло е платно.
Ела и нарисувай красотата.
Със пръсти и със устни.Без защо.
Красива е финалната кантата,
която ще изсвири вечерта,
преди Луната в новолуние да падне
и мракът вън и в мен да е мъгла-
воал от сласт и пеперуди жадни.
Очите ни ще ослепеят до зори.
Не се страхувай и опипом ще съм твоя
изящен мост над мътните води,
в които се удави днес покоят.
Не ме мълчи, не ме затваряй в звук
от счупено небрежно огледало.
И всеки допир без любов, напук,
ще стане гарван,
късащ плът от живо тяло.
Не искам да съм сетния ти грях.
Увивам се по теб, не дим-магия.
Преди да се превърнем с теб във прах,
две чаши страст до дъно да изпием.