Тази къща бе моята мечта,
качнала на хълма сама.
Два прозореца, веранда - мечта
а в двора червенееха ягоди сочни.
Тази къща бе моята мечта,
все се спирах, с часове я гледах.
Жена с бяла сламена шапка,
бе стопанката и все ми махаше с ръка.
Но ето една година странно,
тя не дойде през месец май.
И другата пролет я нямаше,
разболяла се, казваха за нея.
А след година двора запустя,
след още една, керемидите взеха.
После тухлите, гредите
и пейката отнесоха в неизвестна посока.
И ето днес моята мечта,
стърчат темелите, скелети страшни.
И всичко в бурени, змийче видях
и тъжно ми стана, заплаках...
10.10.2009
ДЖУЛИЯ БЕЛ
|
46
0
2
