Тази къща бе моята мечта,

качнала на хълма сама.

Два прозореца, веранда -  мечта

а в двора червенееха ягоди сочни.

Тази къща бе моята мечта,

все се спирах, с часове я гледах.

Жена с бяла сламена шапка,

бе стопанката и все ми махаше с ръка.

 Но ето една година странно,

тя не дойде през месец  май.

И  другата пролет я нямаше,

разболяла се, казваха за нея.

 А след година двора запустя,

след още една, керемидите взеха.

После тухлите, гредите

и пейката отнесоха в неизвестна посока.

И ето днес моята мечта,

стърчат темелите, скелети страшни.

И всичко в бурени, змийче видях

и тъжно ми стана, заплаках...

10.10.2009

ДЖУЛИЯ БЕЛ